Защо природозащитниците са най-големите егоисти?

A.Savin - Own work, FAL, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=68051688

Авторът ни отвежда в Данакилската депресия и геотермалната зона Далол – място, което изглежда като друга планета. Високите концентрации на въглероден диоксид, екстремните температури и силно киселите извори правят района смъртоносен за повечето гръбначни животни. И въпреки това той е изпълнен с живот.
Просто това не е животът, който познаваме.
Там живеят археи – микроорганизми, способни да съществуват в условия, които за повечето познати организми са немислими. 
В самата пустиня пък се срещат мравки от рода Cataglyphis, които могат да бъдат активни при температури, непоносими за почти всички други насекоми (търсят храна до 55 градуса по целзий).
Този пример ни напомня нещо изключително важно – животът почти винаги намира начин.
Но не непременно нашият живот.
Затова и природозащитниците са най-големите егоисти. Ние обичаме хората. И макар останалият живот на планетата да има специално място в сърцата ни, много от нас просто искат да можем да продължим да обитаваме Земята. Зависи дали ще успеем да опазим средата, която прави живота ни възможен.
Всяко живо същество на Земята е приспособено към определени условия. В продължение на милиони години видовете са се променяли заедно със средата, а средата – заедно с тях. Всеки вид е намерил своята екологична ниша – мястото, условията и взаимоотношенията, които му позволяват да съществува.
И човекът не прави изключение.
Ние също сме вид, зависим от определен климат, от плодородни почви, от чиста вода, от растенията, които ни хранят, от микроорганизмите, които помагат на тялото ни да функционира и от безброй други видове, с които споделяме планетата.
Сега във време, в което климатичните промени са видими и осезаеми е нужно спешно да си дадем сметка какви сценарии стоят пред нас и да започнем да действаме, за да си осигурим поносимо бъдеще.

Какво ни казват прогнозите? Светът вече е с около 1,3–1,4°C по-топъл спрямо прединдустриалната епоха, а при сегашните политики се очаква до края на века затоплянето да достигне около 2,7°C.
Това може да не звучи като голяма разлика, но за живите организми тя е огромна.
By Glen Fergus - Own work; data sources are cited below, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=31736468

През 2020 г. в научното списание PNAS беше публикувано мащабно изследване, което показва, че през последните около 6000 години по-голямата част от човечеството е живяла в райони със средногодишна температура между 11 и 15°C. Втора голяма група от населението е била концентрирана в мусонните райони на Индия и Югоизточна Азия, където средногодишните температури са между 20 и 25°C. Любопитното е, че това разпределение остава почти непроменено през цялото развитие на човешката цивилизация.Това е нашата климатична ниша - условията, към които сме се приспособили.
Проблемът е, че тези условия вече започват да се променят с темп, невиждан в историята на човешката цивилизация. 
Днес тези температури вече започват да се променят и това оказва влияние не само върху нашето здраве, но и върху глобални процеси. Повишената концентрация на въглероден диоксид води до подкиселяване на океаните и така застрашава безброй организми, които живеят в тях. Топенето на ледниците и ледените шапки променя солеността на океаните и може да отслаби океанските течения, които поддържат мекия климат в голяма част от Западна Европа. Променят се валежите, зачестяват екстремните горещини, сушите и наводненията. А това е само малка част от промените, които вече наблюдаваме. 
Тук идват хората, които смятат, че можем да решим всички проблеми, които сме създали, чрез технологии, които вече сме измислили или предстои да измислим.
На пръв поглед звучи логично. Ако стане прекалено горещо – ще включим климатиците. Ако пчелите изчезнат – ще опрашваме растенията на ръка или с роботи. Но какво ще стане с всички връзки между растенията и опрашителите, изграждани в продължение на милиони години? А с видовете, които се хранят с тези опрашители? Или с хилядите други организми, които правят самото съществуване на опрашителите възможно? 
Що не отнася до температурите и хората, има много възрастни, бедни, хора с хронични заболявания, хора, живеещи в маргинализирани общности – които нямат достъп до климатизация и са изложени на сериозен риск при горещите вълни. Това важи с особена сила за страните в Южна Азия и Субсахарска Африка, където температурите вече са много високи, а достъпът до охлаждане е най-ограничен. По данни на Международната агенция по енергетика около 3,5 милиарда души живеят в горещи райони, но едва около 15% от тях имат достъп до климатизация.
Дори в Европа, където достъпът до климатизация е значително по-добър, вече усещаме последиците от затоплянето, а горещите вълни вече отнемат десетки хиляди човешки живота всяка година.
Не можем и просто да се преместим, макар че това е едно от нещата, които може би ще трябва да се опитаме да направим. Но става дума за милиарди хора, които ще трябва да намерят място в много по-ограничени територии с поносими условия за живот.
Освен това с нас трябва да дойдат и растенията, животните, гъбите и микроорганизмите, които поддържат екосистемите, от които зависи и нашият живот. А тяхното преместване не може да стане със самолет или влак. За да могат постепенно да се придвижват след променящия се климат, природата се нуждае от свързани местообитания и биокоридори, по които видовете да се разселват. Именно затова природозащитниците толкова често настояват за опазване и свързване на защитените територии. (За това можете да прочетете повече в „Естествена история на бъдещето“ на Роб Дън.)
Затова, освен че трябва да се адаптираме към промените, трябва да направим всичко възможно да ограничим скоростта, с която те настъпват. Един от най-ефективните начини е да съхраним и възстановяваме екосистемите, които улавят и съхраняват въглероден диоксид. 
Такива са старите гори. Те не само продължават да натрупват въглерод в дърветата и почвата, но и са много по-устойчиви на екстремни климатични явления от младите насаждения. Затова е толкова важно да ги пазим от безразборна сеч и от пожари. 
Такива са и ливадите с морски треви. Макар често да остават незабелязани под водата, те са едни от най-ефективните естествени поглътители на въглерод в света. Такива местообитания има и в Черно море, а Българска фондация Биоразнообразие работи за тяхното проучване, опазване и възстановяване. 
Крайбрежните лагуни също са сред ценните екосистеми по Черноморието. Освен че са убежище за хиляди птици, риби и безгръбначни, те натрупват въглерод в своите седименти и растителност в продължение на векове. Затова тяхното опазване е важно не само за биоразнообразието, но и за климата. 
Същото важи за торфищата и алкалните блата – екосистеми, за които Българска фондация Биоразнообразие работи в последните години. Макар да заемат съвсем малка част от земната повърхност, торфищата и торфонатрупващите екосистеми съхраняват около една трета от въглерода, заключен в почвите по света, защото натрупват слабо разложена органична материя в продължение на хиляди години. Когато бъдат пресушени или разрушени, този въглерод започва да се освобождава обратно в атмосферата. 

Ето защо природозащитниците често се впускат в упорита защита на конкретно торфище, стара гора или лагуна. Не защото обичаме повече мъховете, дърветата или птиците от хората. А защото знаем, че без тези екосистеми хората също няма да имат бъдеще.