В търсене на Дивна срещнахме Исидор

В търсене на Дивна - по стъпките на една изчезнала дива коза в Родопите

Сърните лаят, а дивите кози си правят детски градини. Това са само част от неподозираните неща, които научих след един ден в Родопите по следите на Исидор и Дивна – две диви кози, маркирани по проект на Българска Фондация Биооразнообразие (БФБ) и СДП "Балкани" за опазването на вида в района.
С приближаването към Родопите пролетта се забелязва по-ясно – дърветата вече имат млади листа и всичко се е събудило. Зимата обаче беше тежка и през февруари предавателят на Дивна спря да изпраща sms-съобщения с нейните GPS координати.
Радиосигнали от нашийника й също не се улавят на настроената честота. Ако животното е мъртво, нашийникът му трябва да продължи да излъчва специфичен "морталити" сигнал, така че наблюдаващите го да могат да го открият и да проследят причината за смъртта.
Затова в началото еколозите предполагаха, че Дивна се е скрила в пещера или в район, където GSM-мрежата няма покритие. Друга възможност е предавателят да е отказал. А най-лошият вариант би бил животното да е убито от бракониери, които може да са "обезвредили" нашийника му.
Последният сигнал от Дивна е от точка някъде в ниското под един стръмен скалист връх, а според местните хора наблизо има и меча бърлога. Ако предавателят се е озовал в мечата дупка, това също може да е обяснение за изчезването на сигнала. "Но аз все още се надявам, че е жива," казва Даниела Димитрова от БФБ, докато пътуваме към мястото.
Хора, които се взират в кози
Даниела е докторант във факултета по биология на Софийския университет, занимава се с изучаване на дивите кози и през целия ден ме образова с информация за живота им. С нас е и Стефан Аврамов, координатор "Защитени територии и опазване на видовете" в БФБ.
Една от задачите им е да съберат данни за незаконния лов, който по думите им е основната заплаха за дивите кози в България. Тези животни почти нямат други врагове освен човека, защото хищниците трудно могат да ги достигнат по високите скали.
Според Стефан числеността на козите донякъде е индикация за разпространението на бракониерството, защото козите не се страхуват от хората и ловците лесно се приближават към тях. Видът е важен също, защото създава условия за оцеляването на още няколко други вида, като изпасва храстите и създава открити пространства в районите, които обитава.
В този район на Родопите (имаме уговорка да не разкриваме точното място, за да не привлича бракониери - бел.ред.) местните хора много си пазят животните и не ги убиват, разказват Даниела и Стефан. Въпреки това по пътя си намираме няколко гилзи от ловни патрони. Не знаем дали са от законен лов или от бракониерство, но изглеждат стари и вероятно са тук още преди изчезването на Дивна.
Натоварени сме с много техника – голяма сглобяема антена за улавяне на радиосигналите от маркираните кози, тежки фотообективи и зрителна тръба, стативи. Въоръжени с всичко това, тримата пълзим по стръмния баир към "точката на Дивна".
Посрещане от Исидор
Той ни чака още в началото на изкачването – самотен козел с нашийник, близо до последните къщи на селото на няколкостотин метра под нас. Стефан и Даниела се учудват, защото следят движението му от месеци, понякога сигналите идват от места съвсем близо до тях, но никога досега не са успели да го видят. А сега изобщо не се крие – излегнал се е спокойно до един камък на голо от растения място, пече се на слънце и преживя. Почти си е сменил козината с лятна и е съвсем светлокафяв с жълт оттенък.
Той трябва да е, смята Даниела – Исидор в момента е единственият маркиран мъжки, а точно за мъжките е характерно да се движат сами. Женските обикновено са в група и са придружени от малките си и от миналогодишните си пораснали ярета, които се наричат годиначета.
Друг отличителен белег на мъжките са по-силно завитите надолу рога, които приличат на куки, докато при женските обикновено са дъги с по-лека извивка. Докато животното лежи, не можем да видим дали под корема си има "кичур", по който също бихме могли да познаем пола му. "Ще лежи така и ще преживя поне два часа," прогнозира Стефан.
Това разсейва вниманието ни и пропускаме момента, в който Исидор е станал и се е скрил в гората. И не успяваме дори да го заснемем. Едва по-късно, след сравняване с GPS координатите от предавателя му, разбираме със сигурност, че сме се срещнали точно с него.
Възпитаване на диви козлета
Докато се катерим към върха, срещаме животни почти непрекъснато – сърни и диви кози. Поляните са осеяни с изпражнения от зайци и кеклици – птици от семейство фазанови, които не се срещат в Западна Европа и могат да бъдат интересни за орнитологичен и фототуризъм.
През това време Даниела ми разказва още за навиците на козите – как женските се отделят от стадото малко преди да родят и се скриват на уединено място. Връщат се с малките си при останалите животни около две седмици след раждането, а след това си правят детски градини. Две възрастни женски наглеждат всички малки, докато те си играят, а останалите женски пасат някъде встрани, без да се тревожат, че козлетата им може да бъдат нападнати от хищник.
В района има и гнездо на двойка скални орли, разказват Даниела и Стефан, но този път не успяваме да ги видим. Те не са опасни за възрастните кози, но малките могат да станат тяхна плячка.
Младите животни остават с майките си докато израснат. Тази година козите още не са започнали да раждат, това обикновенно се случва през втората половина на април. Почти всички женски, които срещаме, са заедно с миналогодишните си малки, които вече са ги стигнали по размери, но продължават да ги следват отблизо.
Когато стигаме билото и ни остава малко до върха, пред очите ни започват да минават много кози долу в ниското. Женски с техните годиначета – може би над двайсет животни безшумно изникват, с няколко скока се изкачват до върха на отсрещния рид, спират, сякаш позират за снимка, а след това едно по едно се изгубват от другата страна на скалите. По билото шепнем, за да не ги изплашим, движим се предпазливо и се оглеждаме.
Точката на Дивна
Докато приближаваме върха, виждаме места, където са лежали и почивали кози – съвсем малки скални тераси, осеяни с кози изпражнения, в непристъпно стръмни скали. Тук животните се чувстват необезпокоявани, защото хищниците не могат да ги достигнат. От върха виждаме и шест кози, които са си намерили спокойно място във вдлъбнатините на отсрещния тесен скален зъбер и почиват там.
GPS-ът показва, че сме на 120 метра от точката, където последно е засечена Дивна, но самата точка е някъде в посока на пропастта в краката ни. На ръба на скалите намираме голяма червена гилза – оттук някой е стрелял, макар че не изглежда да е било скоро. Някъде в скалите под нас се предполага, че е и бърлогата на мечката. Ако искаме да научим повече, трябва да се спуснем надолу по един много стръмен скален ръб, за да търсим радиосигнал от Дивна, кости или поне захвърлен нашийник с предавател.
На стотина метра надолу по почти отвесните скали радио антената улавя ясен "морталити" сигнал – ускорен пулсиращ звук, който се включва, когато животното остане неподвижно повече от 4 часа. Той обаче не е на точната честота на Дивна, а съвсем леко изместен. Въпреки това е възможно да е от нейния предавател, защото нашийниците на останалите маркирани кози са настроени на съвсем далечни честоти.
Даниела насочва антената в различни посоки – веднъж сигналът ни се струва по-силен вдясно, след това – зад ръба на скалите от лявата страна. Объркващото е, че в ниското има и много отражения на сигнала в скалите и е трудно да се прецени посоката. Придвижването ни тук е бавно и предпазливо, заради големия наклон на скалите. На моменти ни се струва, че източникът на сигнала се мести. Това би означавало, че Дивна е жива. Въпреки, че сигналът е за мъртво животно, тази възможност също не е изключена, защото е очевидно, че с нашийника на Дивна има проблем.
Следва продължение
Перфектният финал на тази история щеше да бъде някое неоспоримо доказателство за случилото се с Дивна. Реалността обаче е, че такова засега не откриваме. След около час надолу по стръмните скали, източникът на сигнала все още е далеч под нас, на няколкостотин метра по стръмното. Разполагаме само с един ден и вече трябва да тръгваме, защото ни чака връщане по стръмното до върха, слизане обратно до селото и пътят до София.
Явно ще има и "Дивна 3", разочарован е Стефан, за когото това е вторият поход в търсене на животното. При първия снегът все още е бил толкова много, че е било невъзможно да се слезе по скалите под върха. Остава някаква надежда Дивна да е жива с повреден предавател, излъчващ фалшив морталити сигнал, но шансовете за това не изглеждат особено големи.
По пътя обратно успяваме все пак да срещнем няколко сърни и ясно ги чуваме как "лаят". Вече сме близо до селото и неопитният ми слух решава, че звукът е от куче. Даниела обаче ми обяснява, че това е предупредителният сигнал, който сърните издават при опасност. Козите пък "свирят", когато нещо ги заплашва, разказва ми тя. Издават специфичен звук с ноздрите си, за да сигнализират, но при това пътешествие сме много предпазливи и не успяваме да ги изплашим достатъчно, за да го чуем.
Край селото виждаме и див заек и това ни успокоява, че някаква част от многочислената заешка популация в района все пак е преживяла суровата зима. Ново търсене за случилото се с Дивна предстои след броени дни. Все още не губим надежда, че може да е оцеляла.