Опазване на редки видове птици
Начало >> За забавление >> Видове >> Опазване на редки видове птици
Национален план за действие за опазването на ливадния дърдавец (Crex crex) в България, 2002-2006г.

Ливадният дърдавец (Crex crex), известен още и като драч, цар на пъдпъдъците, е с големина на гълъб, с подобна на пъдпъдък окраска, но с характерни тухленочервени пера по крилата. Води скрит начин на живот, като рядко излита, а през повечето време се придвижва безшумно в гъстите треви. Обаждането му е наподобяващо стържене по гребен двусрично "крекс - крекс", повтаряно многократно и издавано предимно нощем. Обитава влажни ливади, храни се с насекоми и други дребни животни. Прелетен.

Видът е включен в списъка на Световно застрашените видове като "Уязвим" в световен и в европейски мащаб (Collar et al., 1994) и според системата на BirdLife International се причислява към категория SPEC1 (Tucker & Heath, 1994). Гнезди в Северна и Централна Европа на изток до Западен Сибир. Зимува в саваните на Южна, Централна и Югоизточна Африка. Счита се, че европейската му популация е намаляла с 20-50% за период от 10 години. Към 1994 г. популацията на ливадния дърдавец се оценява на 23 300 - 92 000 пеещи мъжки в 34 държави, като най-многоброен е видът в Русия, Беларус и Украйна, с популации над 10 000 пеещи мъжки (Heredia et al., 1996).

Факторите за драстичното намаляване на ливадния дърдавец са комплексни, като основно място сред тях има унищожаването на местообитанията му чрез разораване и осушаване на ливадите, използването на машини за събиране на сеното и употребата на химически препарати в селското стопанство.

В България от широко разпространен и многоброен докъм средата на ХХ век вид, ливадният дърдавец намалява и през 1962 г. е обявен за защитен. Въпреки недостатъчно системните данни за състоянието му през годините, несъмнено е, че видът продължава да намалява, главно поради разораването на ливадите и превръщането им в обработваеми земи, ранното косене на ливадите и засушаването на климата.

У нас са предприети някои мерки за опазване на ливадния дърдавец. Видът е обявен за защитен, предвидено е максимално обезщетение за убит или ранен екземпляр, както и за унищожаване на гнездо или яйца. Опазването на ливадния дърдавец е залегнало в национални планове и други стратегически държавни документи. Видът е включен в Червената книга на България. Чрез БДЗП някои от основните райони на гнездене на птицата са определени като Орнитологично важни места. Специфичните за България природозащитни мерки са включени от БДЗП в международния План за действие за ливадния дърдавец изготвен от BirdLife International и приет от Съвета на Европа. Провеждани са специални проучвания на вида в национален мащаб, издадени и разпространени са образователни материали за опазването на вида.

Приоритетните природозащитни мерки за опазването на ливадния дърдавец в България са насочени в четири направления:
  1. Идентифициране на основните ливадни комплекси в страната, в които гнезди по-голямата част от българската популация на вида, подпомагане оцеляването на птиците в конкретните места и мониторинг на състоянието на гнездовищата.
  2. Поставяне под подходящ режим на защита (като защитени територии или като елементи на Националната екологична мрежа) на някои от най-значимите места на размножаване на вида.
  3. Модифициране на селскостопанските практики в основните местообитания на ливадния дърдавец по начин, който да гарантира оцеляването на вида в тях.
  4. Опазване на местата на стациониране и струпване на ливадния дърдавец при миграция и повишаване на ловната култура.

Венцеслав Делов, Николай Петков

Национален план за действие за опазването на белооката потапница (Aythya nyroca) в България, 2002-2006г.

Белооката потапница (Aythya nyroca), известна още като белоочка и биволе, е средно едра патица с почти изцяло тъмно оперение и бяла задна част на тялото. Растителноядна птица, която се храни предимно чрез гмуркане под водата. Обитава различни по характер водоеми, предимно със стоящи води и богата водолюбива растителност. В България се среща през гнездовия период и при миграция, по-рядко през зимата.

Видът е световно застрашен (категория "Уязвим"), чиято популация на планетата се оценява на не повече от 75 000 двойки (Collar et al., 1994). Според системата на BirdLife International се причислява към категория SPEC 1 (Tucker & Heath, 1994). Белооката потапница фигурира и в Червената книга на света в категорията "Нисък риск/Полузастрашен" (BirdLife International , 2000). Ареалът й е разпокъсан и обхваща умерената климатична област на Палеарктика, както и степите и полупустините, южната горска зона на Западна Европа, Северозападна Африка, през Централна Азия до Западна Монголия (Scott & Rose, 1996). В Евразия основната част от гнездовата популация се намира в Източна Европа и югозападните държави от ОНД, но малки популации гнездят разпокъсано из почти цяла Западна и Централна Европа. На север гнездовият ареал достига до Литва, а на юг - до Иран (Scott & Rose, 1996). В Европа гнезди голяма част от общата популация на вида - 13 000 - 24 000 двойки (Tucker & Heath, 1994; Callaghan, 2001).

У нас в миналото белооката потапница е определяна като многобройна и дори една от най-често гнездещите патици във водоемите на страната. Към средата на 20-ти век тя е все още често срещана в някои райони на страната, но към средата на ХХ век се отчита известен спад на популацията (Патев, 1950). Видът не е бил предмет на специално внимание в продължение на десетилетия, но анализът на наличните данни показва постепенно, но повсеместно намаляване. Проведените след 1990 г. от БДЗП изследвания показват, че числеността на вида продължава да намалява, като в много от старите гнездовища на вида се наблюдава драстичен спад на броя на двойките (Petkov, 2000). Като цяло биологията на белооката потапница е недобре проучена поради скрития й начин на живот, като в някои случаи не могат да бъдат ясно установени и факторите, влияещи отрицателно на вида.

Основните заплахи и причини неблагоприятното състояние на белооката потапница са влошаването на състоянието и пресушаването на влажните зони и особено деградацията и увреждането на гнездовите местообитания, безпокоенето по време на гнездовия сезон, незаконният отстрел и др.

В България са предприети мерки за опазването на белооката потапница. Видът е обявен за защитен, предвидено е обезщетение за убит или ранен екземпляр, както и за унищожено гнездо или яйца. Част от ключовите за белооката потапница места са поставени под законова защита, опазването на вида и местообитанията му е залегнало в национални планове и други стратегически държавни документи. Видът е включен в Червената книга на България. Чрез БДЗП всички значими за птицата зони са определени като Орнитологично важни места. Специфичните за България природозащитни мерки са отразени в международния План за действие за опазването на белооката потапница, изготвен от BirdLife International и приет от Съвета на Европа. БДЗП извършва системни проучвания и мониторинг на вида, както и значителна дейност за популяризиране опазването на белооката потапница и местообитанията й.

Приоритетните природозащитни мерки за опазване на вида в страната са:

  1. Осигуряване на пълноценно и адекватно прилагане на природозащитното и ловно законодателство.
  2. Обявяване за защитени на най-важните гнездовища на вида, разработване и прилагане на планове за управление за тях.
  3. Опазване на съществуващите гнездови находища и местата на концентриране на вида при миграция.
  4. Разработване и прилагане на конкретни програми и проекти за възстановяване на значими влажни зони и бивши находища на белооката потапница, с цел връщането й в тях.
  5. Разработване на схеми и програми, стимулиращи екстензивно природосъобразно рибовъдство.
  6. Осъществяване на целенасочени природозащитни мерки в интензивните рибовъдни стопанства.
  7. Провеждане на ежегоден мониторинг на вида в най-важните гнездовища и места на концентриране и периодично национално преброяване на вида.
  8. Прилагане на образователна и разяснителна кампания за опазване на вида.

Николай Петков

Национален план за действие за опазването на червеногушата гъска (Branta ruficollis) в България, 2002-2006г.

Червеногушата гъска (Branta ruficollis), е дребна пъстро оперена (черно-червена) гъска, която се среща в България главно през зимата и отчасти при миграция. Растителноядна, основният й хранителен ресурс са пониците на посевите от зимна пшеница.През деня птиците се хранят в нивите със зимни култури, а за нощуване са изцяло зависими от по-големи езера с открити водни огледала и липса на безпокойство. Видът започва да зимува у нас масово след 1970 г., след като поради смяна на житните култури с памук и поради силна ловна преса е унищожено основното му зимовище в района на Каспийско море. Понастоящем в България ежегодно зимува над 70% от цялата му световна популация.

Червеногушата гъска е сред птиците, най-силно застрашени от окончателно изчезване от Земята и според системата на BirdLife International се причислява към категория SPEC 1 (Tucker and Heath, 1994). Включена в списъка на Световно застрашените видове в категорията "Уязвим" (Collar et al., 1994), към същата категория е отнесена и в последното издание на Световната Червена книга (BirdLife International, 2000). Световната й популация е оценена понастоящем на около 88 000 екземпляра (BirdLife International, 2000). Размножава се единствено на полуостровите Таймир, Гидан и Ямал в тундрата на Сибир в Русия (Heredia et al., 1996). Зимува почти изцяло в няколко влажни зони в Румъния и България. Общият брой на птиците в света е подложен на значителни колебания (между 1956 и 1969 г. червеногушите гъски намаляват от 60 000 на 25 000 индивида).

Факторите за неблагополучното състояние на вида са промените в земеделието (и най-вече замяната на житните култури с високостъблени), ловната преса, влошаването на условията във влажните зони, от които птиците са зависими за нощуване и пиене на вода.

В България червеногушата гъска е концентрирана в района на Дуранкулашкото и Шабленското езера в североизточната част на страната, но по-малки ята могат да бъдат наблюдавани и в Бургаските езера, езерото Сребърна, язовир Церковски и други места.

У нас за опазването на червеногушата гъска са предприети редица мерки. Включена е в списъка на защитените видове, опазването й е залегнало в национални планове и други стратегически държавни документи, част от ключовите за гъската места са поставени под законова защита (влажните зони, в които птиците нощуват), видът е включен в Червената книга на България. Чрез БДЗП всички значими за червеногушата гъска места на нощуване са определени за Орнитологично важни места. Специфичните за България мерки са отразени в международния План за действие за опазването на червеногушата гъска, изготвен от BirdLife International и приет от Съвета на Европа. Извършват се системни проучвания и мониторинг на вида, съществено място в които има организираното от БДЗП ежегодно национално Среднозимно преброяване на водолюбивите птици.

Приоритетните природозащитни мерки за опазването на червеногушата гъска в България са насочени към:

  1. Осигуряване на пълноценно и адекватно прилагане на природозащитното и ловно законодателство и обезпечаване на вида с необходимата защита и спокойствие в местата на пребиваването му.
  2. Подобряване на националния и международен природозащитен статус и на реалното опазване на влажните зони, които са основни зимовища на вида, включително чрез прилагане на планове за управление.
  3. Съчетаване на земеделските практики в районите на обитаване на вида с изискванията за опазване на червеногушата гъска с оглед осигуряване на оптимални условия за хранене на птиците.
  4. Извършване на постоянен мониторинг на вида и целенасочено популяризиране на опазването му.

Сергей Дерелиев, Димитър Георгиев

Национален план за действие за опазването на малкия корморан (Phalacrocorax pygmeus) в България, 2002-2006г.

Малкият корморан (Phalacrocorax pygmeus), известен и като дяволица или малка дяволица, е средно едра колониално гнездеща рибоядна птица. С изцяло чернокафяво оперение с метален блясък и с характерна вертикална позиция на тялото в кацнало положение. Видът е тясно свързан с различни по характер водоеми, като гнездата му са разположени обикновено в колониите от чапли. У нас е гнездещ, преминаващ при миграция и презимуващ вид. През зимата прекарва деня разпръснато по бреговете на реки, потоци и водоеми със стояща вода и по морския бряг, като за нощуване птиците се струпват на високи дървета или в тръстикови масиви.

Малкият корморан е сред видовете, най-силно застрашени от окончателно изчезване от Земята. Видът е включен в списъка на Световно застрашените видове като "Полузастрашен" (Collar et al., 1994), а в европейски мащаб - като "Уязвим" и според системата на BirdLife International се причислява към категория SPEC 2 (Tucker and Heath, 1994). В последното издание на Световната Червена книга фигурира в категорията "Нисък риск/Полузастрашен" (BirdLife International , 2000). Световната му популация е оценена на около 13 000 двойки, като през последните години са установени зимуващи малки корморани в численост, предполагаща по-голяма гнездова популация. Размножава се в Югоизточна Европа, Предна и Средна Азия. Зимува на Балканския полуостров, западната част на Мала Азия, Кипър и някои райони на Средна Азия (Heredia et al., 1996).

Факторите за намаляването на вида са пресушаване или влошаване качествата на влажните зони, пряко преследване от рибовъди и бракониери, безпокойство на местата за нощуване през зимата и в гнездовите колонии.

У нас са предприети поредица мерки за опазването на вида. Малкият корморан е включен в списъка на защитените по закон видове, опазването му е залегнало в национални планове и други стратегически държавни документи, част от ключовите за птицата места са поставени под законова защита, видът е включен в Червената книга на България. Чрез БДЗП всички значими за малкия корморан зони са определени като Орнитологично важни места. Специфичните за България мерки са отразени в международния План за действие за опазването на малкия корморан, изготвен от BirdLife International и приет от Съвета на Европа. Извършват се системни проучвания и мониторинг на вида, съществено място в които има организираното от БДЗП ежегодно национално Среднозимно преброяване на водолюбивите птици.

Приоритетните природозащитни мерки за опазването на вида в България са насочени към:

  1. Установяване и мониторинг на съществуващите гнездови колонии и зимни нощувки и обезпечаване на тези места с необходимата защита и спокойствие за птиците.
  2. Опазване на съществуващите и възстановяване на нарушените или унищожени влажни зони от особено значение за гнезденето на вида.
  3. Съчетаване на природозащитните мерки с рибовъдните практики с оглед намаляване на конфликта между вида и рибовъдството, интегриране на мерките за опазване на малкия корморан с тези в съседните страни.

Борис Иванов, Юлиан Муравеев

Национален план за действие за опазването на черния лешояд (Aegypius monachus) в България, 2002-2006г.

Черният лешояд (Aegypius monachus), известен още като картал, е най-едрата граблива птица в Европа, с близо 3 м размах, изцяло черно оперение и по-къси пера на главата. Изключително мършояден. Обитава средно високи хълмисти места с обширни открити пространства и стари, непосещавани от човека гори с високи дървета, на които разполага гнездото си. Постоянен и скитащ.

Карталът е застрашен от изчезване в световен мащаб в категорията "Полузастрашен" (Collar et al., 1994) и в категорията "Уязвим" на европейско ниво - SPEC3 (Tucker & Heath, 1994). Видът фигурира и в Червената книга на света - в категорията "Нисък риск/Полузастрашен" (BirdLife International, 2000). В Европа той се среща на няколко силно изолирани едно от друго места. Гнезди в Кавказ (125-145 двойки), Гърция (20-21 двойки), Испания (1050-1150 двойки), Турция (100-500 двойки), Украйна (4-6 двойки), Македония (0-2 двойки) и България (0-2 двойки). Числеността на популацията се увеличава в Испания и Гърция, стабилна е в Турция, а намалява в Украйна и Кавказ (Heredia, 1996).

Широко разпространен в България до началото на ХХ век, към 1980 г. видът се смята за изчезнал от фауната на страната, като се допуска възможно гнездене на 1-2 двойки в Източните Родопи или Източна Стара планина (Червена книга на НР България, 1985). Сред основните причини за неблагоприятното му състояние са преди всичко съществените промени на местообитанията му, особено изсичането на старите гори в приграничните райони на Източните Родопи, повсеместното унищожаване в миналото на грабливите птици и залагането на отровни примамки и капани за вълци и лисици в района, както и подобряването на санитарните и ветеринарни практики. От решаващо значение са и драстичното намаляване на добитъка в Източните Родопи след масовото изселване на местното население през 1984-1985 г., бракониерското отстрелване на картали, безпокойството. След започнатото през 1984 г. спорадично, а след 1994 г. - редовно подхранване на лешоядните птици в Източните Родопи от БДЗП, броят на наблюдаваните дотогава в тази част на България единични черни лешояди започва постепенно да нараства. Определена роля за това има и разрастването на колонията белоглави лешояди, открита там през 1978 г. (Мичев и др., 1980). Засиленото подхранване и другите природозащитни действия на БДЗП в обитавания от черния лешояд район (включително построените изкуствени гнезда) доведоха през 1993 г. до първото след началото на ХХ век сигурно гнездене на вида в България и по същество - възвръщането му във фауната на страната. Показателен е фактът, че гнездото е в непосредствена близост до първата площадка за подхранване, построена от БДЗП. Продължилите системни и комплексни природозащитни мерки в района довеждат до нарастване на броя на посещаващите района птици (до 42 през 2002 г.) и до сформиране на постоянно обитаващи Източните Родопи групи от около 24 екземпляра. Гнезденето на двойката и през отделни години след 1993 г., както и наблюдаваното през 2001 г. гнездостроително поведение в района на гнездовището (М. Куртев, лично съобщение) свидетелстват за постепенна, но сигурна тенденция към стабилизиране гнезденето на вида в Източните Родопи. Започна да се увеличава броят и на единичните наблюдения на черни лешояди и в други части на страната, което е още една благоприятна за вида тенденция.

Освен посочените по-горе природозащитни действия, у нас са предприети редица организационни и административни мерки за опазване на вида. Черният лешояд е обявен за защитен, предвидено е максимално обезщетение за убит или ранен екземпляр, както и за унищожаване на гнездо или яйца. Част от ключовите за вида места са поставени под законова защита, опазването на картала и местообитанията му е залегнало в национални планове и други стратегически държавни документи. Видът е включен в Червената книга на България. Чрез БДЗП всички значими за птицата райони са определени като Орнитологично важни места. Специфичните за България природозащитни мерки са включени от БДЗП в Международния План за действие за черния лешояд, изготвен от BirdLife International и приет от Съвета на Европа. Извършват се системни проучвания и мониторинг на вида. Значителна дейност е извършена и за популяризиране опазването на черният лешояд и местообитанията му.

Приоритетните мерки за опазване на вида на национално ниво и за стабилизирането му като гнездящ вид в страната включват:
  1. Откриване и поставяне под максимално строг режим на защита на всички гнездови места.
  2. Предотвратяване използването на отровни и приспиващи вещества.
  3. Изкуствено подхранване.
  4. Повишаване осведомеността на хората за необходимостта от опазването на черния лешояд и приобщаването им към природозащитните действия.
  5. Стимулиране на пасищното животновъдство.
  6. Опазване и възстановяване на популациите на дивите копитни животни.
  7. Ежегоден мониторинг на вида и местообитанията му.

Национален план за действие за опазването на царския орел (Aquila heliaca) в България, 2002-2006г.

Царският орел (Aquila heliaca) (наричан още кръстат орел, кръсташ, кръстач, кръстител, каракуш, зайчар) е много едра граблива птица с почти изцяло чернокафяво оперение (младите са охристожълто-кафяви) и с различно големи при различните индивиди бели петна на плещите. Храни се основно с лалугери и други гризачи. Обитава предимно равнинни и хълмисти райони с разнообразна мозаична растителност от "парков" тип - редуващи се открити тревни пространства с горички или групи стари дървета, храсталаци, плитки долове с дървесна растителност. Световно застрашен вид (категория "Уязвим"), като цялата му популация на Земята възлиза на 2500 - 10 000 двойки (Collar et al., 1994; BirdLife International., 2000). Според системата на BirdLife International се причислява към категория SPEC1 и е определен като "Застрашен" в европейски мащаб (Tucker and Heath, 1994). Разпространен е в Словакия, Унгария, Херцеговина, Сърбия-Черна Гора, Македония, Гърция (вероятно), България, Турция, Молдова, Румъния, Украйна, Русия, Грузия, Армения, Азербайджан, Иран, Туркменистан, Узбекистан, Казахстан, Монголия и Китай. В Европа без Русия числеността му е оценена на 224 - 318 двойки (BirdLife International, 2000). В България до края на ХІХ век са гнездили близо 2 000 двойки, докато понастоящем числеността му е около 17 - 20 двойки. От ключово значение за вида е районът на Сакар планина - Дервентски възвишения, където царският орел има най-висока численост и плътност. Следващите по важност райони са Източна Стара планина, районът на Същинска Средна гора - Централен Балкан, Източни Родопи, Западна Стара планина, Западни Родопи, Странджа.

Причините за драстичното намаляване популацията на царския орел и най-значимите заплахи за вида са преди всичко съществените промени на местообитанията му, породени от човешката дейност, а в миналото - и повсеместното унищожаване на грабливите птици и залагането на отровни примамки. От решаващо значение понастоящем са и безпокойството, отсичането на дърветата с гнездата, намаляване числеността на лалугера и на други животни, съставящи основната част от храната на вида. Лимитиращите фактори са: наличие на достатъчно храна, подходящи дървета за гнездене, спокойствие на птиците по време на мътенето и отглеждането на малките. Влошаването на общото състояние на средата на обитаване вероятно засилва неблагоприятната роля на някои присъщи на вида фактори като изяждането на по-дребните малки в гнездата от по-големите (каинизъм).

В България са предприети множество мерки за опазването на царския орел. Видът е обявен за защитен, предвидено е максимално обезщетение за убит или ранен екземпляр, както и за унищожаване на гнездо или яйца. Част от ключовите за царския орел места са поставени под законова защита, опазването на вида и местообитанията му е залегнало в национални планове и други стратегически държавни документи. Видът е включен в Червената книга на България. Чрез БДЗП най-значимите за птицата райони са определени като Орнитологично важни места. Специфичните за България природозащитни мерки са включени от БДЗП в международния План за действие за царския орел, изготвен от BirdLife International и приет от Съвета на Европа. Извършват се системни проучвания и мониторинг на вида. Значителна дейност е извършена и за популяризиране опазването на царския орел и местообитанията му.

Приоритетните природозащитни мерки, които са наложителни за спиране намаляването, за стабилизиране и последващо увеличаване на числеността на българската популация царски орли, са следните:
  1. Откриване на всички съществуващи в страната гнездовища.
  2. Пълно елиминиране на фактора безпокойство на двойките по време на мътенето и изхранването на малките.
  3. Ежегоден мониторинг на местообитанията на гнездящите двойки.
  4. Осигуряване на непрекъсната охрана на рисковите гнезда.
  5. Издирване и поставяне под защита както на районите на гнездене на вида, така и на териториите, обитавани от лалугерови колонии с висока численост.
  6. Изкуствено подхранване с цел увеличаване броя на снесените яйца и този на успешно излетелите малки.
  7. Пълно проучване на естествената хранителна база на двойките.
  8. Повишаване на природозащитната култура на ловците и собствениците на земи в близост с гнездата на царските орли.

Национален план за действие за опазването на тънкоклюния свирец (Numenius tenuirostris) в България, 2002-2006г.

Тънкоклюният (среден) свирец (Numenius tenuirostris) е средно едър дъждосвирец с големина на гълъб, много къса и тънка човка и кръгли тъмни петна по страните на тялото при възрастните птици. Храни се с дребни безгръбначни животни, които намира в плитчините на различни водоеми (свръхсолени и сладководни езера и други водоеми със стоящи води, наносни плитчини по морския бряг) и в разположени по съседство с тях ливади, пасища и други открити затревени терени. Това е най-близкия до окончателно изчезване и най-слабо познат световно застрашен вид птица в Европа и в Западна Палеарктика (Collar et al., 1994). Цялата му световна популация се оценява на 50 до 270 екземпляра. Според системата на BirdLife International тънкоклюният свирец се отнася към категория SPEC1 (Tucker & Heath, 1994), като видът е включен и в Световната Червена книга в категорията "Критично застрашен" (BirdLife International, 2000). Единствените сигурни данни за гнезденето му са от началото на ХХ век, от района на р. Тара, Омска област в Сибир (Heredia et al., 1996). Установен е да зимува на няколко места в Северна Африка, Близкия Изток и Южна Европа, като по време на миграцията си е наблюдаван и в други части на Източна и Централна Европа. През последните години на ХХ и началото на ХХІ век почти липсват наблюдения на вида, включително и в традиционните му места на зимуване в Мароко. В България видът е установяван 32 пъти, главно през периода на миграцията и зимата и предимно по Черноморското крайбрежие. Места от ключово значение за тънкоклюния свирец са резерват "Атанасовско езеро" и защитените местности "Пода" и "Ченгене скеле" до Бургас (Фиг. 1).

Причините за драстичното намаляване на тънкоклюния свирец са слабо познати, но безспорно значение има разрушаването на местообитанията и отстрелването на птиците, което при популация, намираща се под прага на критичния минимум може да има решаващо значение за изчезването на вида.

В България са предприети редица мерки за опазването на тази птица. Тънкоклюният свирец е обявен за защитен, предвидено е максимално обезщетение за убит или ранен екземпляр. Ключовите за вида места са поставени под законова защита, опазването на птицата и местообитанията й е залегнало в национални планове и други стратегически държавни документи. Чрез БДЗП всички значими за птицата зони са определени като Орнитологично важни места. Специфичните за България природозащитни мерки са отразени в международния План за действие за опазването на тънкоклюния свирец, изготвен от BirdLife International и приет от Съвета на Европа. Извършват се системни проучвания и мониторинг на вида, съществено място в които имат БДЗП, Българската орнитоцентрала към Института по зоология при БАН, някои други неправителствени природозащитни организации (НПО) и природозащитни програми. Тъй като тънкоклюният свирец не фигурира в Червената книга на България (1985), е наложително включването му в новото й издание в категорията "Критично застрашен", в случай че междувременно не настъпят промени, които да предполагат друга категория.

Приоритетните природозащитни мерки за опазването на тънкоклюния свирец в България са насочени в три направления:

  1. Идентифициране, поставяне под защита и мониторинг на цялата територия на местата, където видът е наблюдаван повече от един път.
  2. Осведомяване на ключови за опазването на вида групи (ловци, държавни институции, НПО) за състоянието на вида, начините на различаването му от сходните му видове и изискваното поведение и действие при установяване на тънкоклюн свирец.
  3. Разработване и обезпечаване възможността за прилагане на комплекс от последователни действия при установяване на тънкоклюн свирец в природата с цел гарантиране опазването му при поява в която и да е част на страната.

Национален план за действие за опазването на тръноопашатата потапница (Oxyura leucocephala) в България, 2002-2006г.

Тръноопашатата потапница (Oxyura leucocephala), позната и като белоглава потапница или белоглава патица, е дребна до средно едра патица с характерни висок в основата си клюн и твърда, стърчаща нагоре опашка. Повечето от времето прекарва във водоеми със стояща вода, като храната си добива чрез гмуркане. У нас се среща по време на прелета и през зимата.

През ХХ в. се наблюдава повсеместно, значително и постоянно намаление на популацията и ареала на тръноопашатата потапница и към 1990 г. видът се приема за застрашен от окончателно изчезване от планетата. През 1994 г. е включен в списъка на Световно застрашените видове като "Уязвим" (Collar et al., 1994) и според системата на BirdLife International се причислява към категория SPEC1 (Tucker & Heath, 1994). Поради намаление на световната популация на тръноопашатата потапница с близо 60%, в последното издание на Червената книга на света ( BirdLife International, 2000) видът е отнесен към категорията "Застрашен". Цялата й световна популация се оценява на около 19 000 екземпляра. Тръноопашатата потапница има силно разпокъсан ареал, с малка непрелетна популация в Западното Средиземноморие (Испания, Тунис, Алжир) и по-голяма, предимно мигрираща популация по Източното Средиземноморие и в Азия, като основната част от нея гнезди в Казахстан и Русия, а зимува в Мала Азия и на Балканите (Heredia et all., 1996).

Основните причини за неблагоприятното състояние на тръноопашатата потапница са разрушаването и влошаването на местообитанията й, отстрелването на птиците, а през последните десетилетия - и хибридизирането й с внесената в Европа североамериканска тръноопашата потапница (Oxyura jamaicensis).

България е предприела редица мерки за опазването на тръноопашатата потапница. Сред тях са поставянето на вида под законова защита, приемането на национални планове и други стратегически държавни документи за опазване на ключовите за вида места и местообитания, действия за изпълнение от страната на поетите задължения по конвенциите, както и преки мерки за опазване на вида и местообитанията му. Видът е включен в Националната Червена книга, като чрез БДЗП в международния план за действие за опазване на тръноопашатата потапница на  BirdLife International са включени и конкретни мерки за България. Всички влажни зони, където тръноопашатата потапница е наблюдавана повече от един път, са включени от БДЗП в мрежата от Орнитологично важни места. Тръноопашатата потапница е обект и на редица популяризаторски дейности, на изследвания и мониторинг. При мониторинга се следи и за евентуалната поява в България на американската тръноопашата потапница.

Приоритетните природозащитни мерки за опазването на тръноопашатата потапница в България са свързани с:
  1. Поставяне под законова защита, разработване и прилагане на планове за управление за всички ключови места за вида в България (езерата Вая и Мандра край Бургас, включително защитената местност "Пода", заливите Узунгерен и Форос и водоемите в Комлушката низина, както и Дуранкулашкото езеро).
  2. Подобряване прилагането на природозащитното законодателство по отношение на вида и местообитанията му (предотвратяване случаите на бракониерско отстрелване, спазване режимите на защита в обитаваните от вида места и т.н.).
  3. Осведомяване на ключови за опазването на тръноопашатата потапница целеви групи (ловци, държавни институции, НПО) за състоянието и изискванията за опазване на вида.
  4. Разработване и обезпечаване възможността за прилагане на комплекс от действия за елиминиране на американските тръноопашати потапници в случай на установяване появата им в България.

Национален план за действие за опазването на белошипата ветрушка (Falco naumanni) в България, 2002-2006г.

Белошипата (степна) ветрушка (Falco naumanni), известна още и като малък керкенез, е дребен колониално гнездещ сокол. Мъжките са с ненапетнен гръб и без черен "мустак", а мъжките, женските и младите са с бледо жълтеникави нокти. Гнезди по скали и в кухини по стари сгради в селища, като ловува по откритите пространства в околностите им. Храни се с насекоми и по-рядко с дребни гръбначни животни. Прелетен.

Видът е включен в списъка на Световно застрашените видове като "Уязвим" (Collar et al., 1994) и според системата на BirdLife International се причислява към категория SPEC1 (Tucker & Heath, 1994). В последното издание на Червената книга на света също е отнесен към категорията "Уязвим" (BirdLife International, 2000). Размножава се в Южна Европа, Предна и Средна Азия и Северна Африка. Зимува в Африка, южно от Сахара. Практически цялата му популация е в процес на значителен траен спад, както по отношение на числеността, така и като свиване на ареала. Към 1994 г. популацията на белошипата ветрушка в Западна Палеарктика е оценена на 15 045 - 19 935 двойки, като с най-многобройни популации са Испания (около 8 000 двойки), Гърция (2 700 - 3 240 двойки), Турция (1 500 - 3 500 двойки), Италия (1 300 - 1 500 двойки) и Мароко (около 1 000 двойки) (Heredia et al., 1996).

Факторите за драстичното намаляване на вида са от комплексен характер и не са напълно установени. Като основна причина се смята промяната в местообитанията на вида, довела до намаляване на плътността на популациите на животните-жертви и тяхната достъпност, което води до недохранване на малките и нисък гнездови успех. Неблагоприятни за вида са и промените в облика на сградите, в които гнезди, както и разрастването на селищата.

В България от многоброен и широко разпространен докъм средата на ХХ век вид, белошипата ветрушка рязко намалява до към 86 гнездови находища за целия период 1951 - 1991 г. (Iankov et al., 1994) и до почти пълно изчезване като гнездещ към 2000 г. (Национална банка за орнитологична информация при БДЗП, 2002). Причините за този бърз спад са с комплексен характер и не напълно изяснени.

У нас сапредприети мерки за опазване на белошипата ветрушка. Видът е обявен за защитен, предвидено е максимално обезщетение за убит или ранен екземпляр, както и за унищожаване на гнездо или яйца. Опазването на белошипата ветрушка е залегнало в национални планове и други стратегически държавни документи. Видът е включен в Червената книга на България. Чрез БДЗП последните райони, за които е известно присъствие на птицата, са определени като Орнитологично важни места. Специфичните за България природозащитни мерки са включени от БДЗП в международния План за действие за белошипата ветрушка, изготвен от BirdLife International и приет от Съвета на Европа. Провеждани са специални проучвания и търсене на оцелели находища на вида.

Приоритетните природозащитни мерки за опазването на белошипата ветрушка в България са насочени в четири направления:
  1. Откриване на съществуващите двойки, подпомагане оцеляването на птиците в конкретните места и мониторинг на състоянието на гнездовищата
  2. Проучване на местообитанията на вида и прилагане на мерки за опазването им, включително обвързване на дейностите за белошипата ветрушка с такива за други видове (особено видове - жертви и тези, определящи облика на неговите местообитания).
  3. Прилагане на мерки за задържане и обособяване на гнездене на появили се в страната белошипи ветрушки, следващи инвазиите на скакалци.
  4. Проучване условията и постепенно започване на програма за изкуствено размножаване и реинтродукция на вида в подходящи за гнезденето му места.

Борис Бъров



БЛАГОДАРЕНИЕ НА
 
ЗА КОНТАКТИ
София 1233
кв. Банишора,
бл.54, вх. Д, ет. 2, ап. 86
тел. 02 / 931 61 83
тел. 02 / 831 1 841
e-meil: bbf@biodiversity.bg
www.bbf.biodiversity.bg



© 2000-2009 Българска фондация Биоразнообразие. Всички права запазени Уеб дизайн и разработка Webrix - www.webrix-studio.com